Опитай си от виното, може да ти хареса. С него караме децата ви да искат да се обесят. Стъпвай си внимателно като лафиш по адреса. Заплахите ги чухме, сладък, действията къде са? В огледалото не виждам никой - глей са. Търкам зъби, остря ги, в ъгъла се треса. Излезна ли на слънце някак не понасям стреса И мразим некой изгустант да ми смърди на чесън. Пет пари на кръст - боли ме и ги гледам мръсно, Пръснах се и губя плътност И съм нахъсан като стане късно. Мъст и глад за кръв закусвам, Жаждата за плът ме друса, Никой шанс не бих пропуснал - Да те хапя и да късам. Изневери му, споко, bae, аз съм лош човек. Сутринта излитам с моите прилепи и “кой откъде е?”. Нещо днеска им бледнееш и не е добре. Усети го - как у теб е глада и чернее. Хладнокръвен и студен. Тъй хладнокръвен и Кожата на лед Жажда тачиме Зъби точиме Бой и ебане Ярост, бесове, Давай дъха и душата и всичкото по теб Рапери, на вековния ми член И тежко боли ме Колко тегавееш Израстнали в ковчег Днеска ше ядем Всичко наред Делим на шест Дълбоко надолу брат аз съм Епископа Който ме дразни, го драскам от списъка С писък замръзват на място застиват, са паля и вдишвам от Swisher-а, Суша оправям със Чиваса и надуша ли шпиони, ше пиша на прилепа, при прилика лицата в плика ги навирам пак. Аз съм вината Аз съм страха Аз съм в главата ти Аз съм глада Плътското, черното, тежкото, тлентото, Аз съм най-лошото, аз съм греха Аз съм съдията Аз съм гнева Аз съм в живота ти Аз съм глада Мръсното, грозното, беглото, бледото Аз съм на врата ти дъха, Курво Ограбихме съня ти, Безсмъртни пак ще пилим зъби, В книгите ме пишат Кръвник На три литра кръв ще се обзаложа, че изящно чистата ми бяла кожа и погледът като нож, и гласът подхождащ те обричат да си принадлежност, а не заложник. Без обич, без страст и без съпротива - светлината от луната ми стига. Създавам посредством това, че убивам; Създавам прелест от нещо, дето все нещо не му достига, а все го дирят. Очите вечно в пода - тежат ли, че не ги вдигат? То не е като да е губено, да се намира - Не го е имало никога и няма да го има. В хронично излишната празна материя наместо душичката ти - дизентерия. Свръх прозаичното всичко в размер на чекия от скука са постиженията, с които тези смъртни ми искали уважението? Бегай.

Искали да знам, че се надяват. С к’во сърце ми обясняват как по-точно би следвало аз да страдам? Камо ли за тях; камо ли за… Труп до труп без воля и без вяра. И ти ще се оправиш, и аз ще се оправя. Никога не е било до нужда. ‘Дето е горяло ярко, няма как да няма пушек. Там, където е горяло ярко, няма как да няма пушек. Да те пусна ли? Няма значение кой пръв, нали? Не и за това. Не можа да видиш, не можа да чуеш и то от своя вик като шепнех “Спри.”, като креснах “Спри, че ни боли!” Все едно не се знаем си обясняваме кой к’ъв е бил. Пламакът цвета си промени. Колко тъжни новини! Ще изгорим. В ужасно студената купчина пепел сега поемам вина единствено и само за това, че не ми се лафи и не съм готов да слушам; и където е горяло ярко, няма как да няма пушек. Няма как.

9 живота с тях 9 гърла 9 цифрени числа да кихат, да се разболявам 9 живота с тях 9 гърла 9 гадни копелета в тая шибана глава Имам 99 проблема и нито един от тях не е жена Дирижирам крив и тежък бал Деца родени от тая кал, танцуват с кубинки валс, на златен сал в океан От кръв и емералд Май ми тря Паметонал или нещо за глава, че не помня да съм те питал Да бе педераст Среден пръст с черен лак Ма познай в кой е пак Пакт за край на тоя свят Стегната анархия Секс на слънце без вода Fender в drop G фърфалак G точка, не удивителна! Пия Бургаско в София И Столично в Бургас Вие сте перестройката Не функционирате лайна И стар е като Нокия Тоя флоуа от Кауфланд Поне да взимахте пара, Като ще лапате за тва Живота ви е салфетки, евтино по венци, туп-ца-туп-туп-ца, селяни, Путка тука ше мълчиш Ше ми викат хора, абе да си викнат такси МС ПРОСТИТУТКА репрезентва крюто мамини души Мозък промит, ама ниш не е чисто, Безценни сте щото не струвате нищо Пикото смазва , ама скърцаш ми дришльо, а лъскаш на тикток игъръла Линшо Веднъж слушал e мигос, са пуши билка и се филмира, че е гангстер и джоби дечица на Плиска С парите купува си Гирос Веднъж взе картон и се помисли за Яхве Надут хелий балон ,ще пукнеш high братме Зодия скорпион с асцендент букаке ,не меркурий, а живота ти е ретрограден Мъртъв клан Uber alles д’Артанян Да бе баче Кофти нрав Турбо краен Недоспал Неприятен Тоя Новем е ужасен И краде от Zillakami! Спри го тоя тъжен рапер Путките си тръгват жадни! Кучката ти е токсична, музиката ти смърди Стандарта ти е чаша бира на съветска с мухъли Честно брат ебал съм ви “културата” бе мърльовци Нямам време за временни, особено изтръпнали

Крачка по крачка, бавно, но вървя. Скоро да стигна! От жажда ще умра. Чувам - канят. Виждам - чакат. Знаят, че съм тук. Ах, какво не бих направил за глътка вода! Не баца телефона. И аз да бях на твое място щях да си затворя. (Чао!) Виж, разбирам всичко, че съм капчица отрова В изворна водичка, дето ползваш за отмора. Не мога да не те помоля, ела на ешафода. К'во стана със “Заричам се, винаги с теб ще ходя.”? Стана време за тичане и само аз паднах в гьола, И всеки дъх токсичен е, а аз вече от умора не мога. В танцувална стъпка, а песента е доста траурна, Нищо, пак завиждам с кости счупени на три места, Не мога да се движа и да спра. (верно?) Наложи се накрая нещо да си избера (к'во?) Пак греша (дееба) Подай ръка и дръпни, да те заеба! Тука долу само страшни изчадия, Потъвам надолу и верно, признавам, да Мен ме е страх. К’во не бих направил за глътка вода! Те ме чакат, те ме искат сред тях. Ще умра от жажда преди да се дам. Те ме мамят; те ме канят при тях. Но не вярвам на лицата във водата. Не забравям, че отдавна не ги познавам. Пред лице на вездесъща сила Его, гордост, статус, титла са прахова частица - нищо и никва Моля се от дни, ма знам, че дъжд не идва Кво не бих дал, само глътка да пиина Не мога да възпра инстинкта От тва ще следва, пълни дробове, хипоксия Ако ли не съня ще дойде под пек и ше намерят кости на врата с верига, пак отдолу се провикват: - При нас има изкупление, прошка, смях, Сладка почвика, глътка вода Изцери се от човешкия ти грях, приеми нищожното животно, незаситния си глад Отражението играе, във водата и красиво е Впило се лице ми казва: - Хайде приеми го де Отдавна си удавник И Няма друг начин Да отдавна си удавник, Но оковите ти златни В плен на идеала си свят - пресъхнал, припаднал. В плен на плътта си - сам от себе си предаден. Няма знание, дето вяра да решава. Вяра само в неутолимата ми жажда.

Чакаме те, долу сме. Хайде слез при мен! Ще падаме с теб, подът е мек. Ела легни до мен. Розови листа съм ти постлал, купи с грозде, вино съм налял. Виждам, че изобщо не си спал - ела почивай с нас като крал. Просто падай с нас. Някой да ме ритне, да се понеса надолу - пред Михаила да се появя сокол, че баламосвам, убеждавам се, че мога. Реално просто чакам да ми ритнеш стола, Да ме пипнеш след като всичко е готово. Пожелай си да започнем на ново. Ама не мога, аз съм долу, И не мога, аз съм… На тясно в капана животно, И за тва нося пълна отговорност, Нарциса в мен ше празнува достойно Ако пукна изплезен от гордост От високо ме гледат от дълбоко ме дърпат Тепърва ше има да викам прокобно И ако някой ме стига, ми стига само със усмивка да ме изрита надолу Да съм изтрит тъй неволно - като сълзица - и толкоз. Питам остава ли сребърна нишката ако разплита до нищо душата ми гола. Да съм изпитан отново - моите сила и ловкост питомността озапти. Вече всичко, в което се вричам, е страх и агония. Психолога в огледалото не взима на час Чувствам се като петно, което не може да се изкара, все едно съм в нищото и то е в мене така, не че знам какво е, ама и от това ме е страх Като Сизиф с камъка, който продължава да пада, по циферблата тичам в кръг, вече целият схванат, знам, че наще няма да схванат какво точно разправям, и със “спри да ти е тъпо” не улеква товара В отблъскващо отчаяните ми очи чете се огледалото на твоите. Не сме избрали тази пагувна война, дето тече все, жалко, че не сме и войни. От двата стола - на земята - ясно, Но на единия сега аз съм в прегръдка тясна. Как може даже тука да се чувствам не на място? Как може толкова да ме боли просто да чакам някой да ме… Спри да ме заменяш. Очевадно вече имаме проблем. Не ми писна да те обичам ден за ден. За мен вината е причина да се слеем. Спри. Хъ! Ама чевръста, бе! И няма връщане. Ще ме залива, ще ме дави като на кръщене. Бяга маратон, изтича ми през пръстите, времето ми бързаше. Ще те гледам отстрани, ще ти гледам стъпките, Ще ти се смея на съзвездието от пъпките. И когато стане време, малко, да се остарее, Надявам се, поне, не са ти много кръпките. “Аз ще си ходя” Ха, бягай, препоръчвам ти по пътя много не засядай. И балъче, като паднеш ставай, дори в ада някак да попаднеш - давай. Никой не трябва брат да може да те пипне, а ако те пипне, да знае, че ще литне. А случайно ако някъде забиеш, Намери си някой леко да те ритне. С нас ли си; с нас да полетиш? Всичко стана в дим. Остават празнини. Само чакам някой да ме хване, да ме подържи. На к’во ли се крепим в тъжни празници? Да се упропастим. Толко слепи дни - колко още ще ме мъчи и да лазя, и да се гърча? Предпочитам да остана тих. Да потънем, да се слеем. Да мълчим добре умеем. Патрон изстрелян в празния копнеж - надявам се да ме разбереш. Нищо повече от тебе аз не искам. Кое наричаш свое, че при чуждото отиваш? И да не свикваш - на това разчитам, че ще бъде късно и на всички ще им липсвам. Спри да ме отделяш! Само тук и така аз мога да вирея. Последна глътка и се гмуркам, но не смея. Последна гледка моя, Дай ми да живея. За бога, спри.

Постой за малко. Постой за малко тук до мен. Макар и хладно, Макар и хладно с теб да е. И дръж се здраво, И дръж се здраво ти за мен. Постой за малко. И ако паднеш - падаме. Дух до дух, Плът до плът, Нито тук, Ни отвъд. Дух за плът, Зъб за зъб В жестокост крием милостта. Разбира се, разбирам те. Толко ли е трудно за разбиране? На двете си ръце вися и стискам острието, А в дъното на тая пропаст отразява се небето, Това, което безпристрастно наблюдава от лицето ти, Опит да се добера до почва под нозете Капе. Ама престани да ме гледаш с тези очи, виждам кораби звезди, пък не разбрах къде си ти. Спомени за дни в които животите броим, часовника се измори и няма време да се спи. Капе. Освести ме капка по челото ми, видях ни как висим, отново, двама от дървото и… Строшени крайници извити в ужасен вид. Очаквах в ръката ти камата, а не в слънчевия сплит. Капе. Слънцето само е и тъгува, до главата с пистолет го накарах да робува. Той сподели ми - Ей, човек, и друг начин съществува. Но не знаех, че ще ме обичаш даже без да те купувам. Да приема, че е тежко В лекомислие се издигам На високо съм провиснал И ето, че в ръцете ти обтягаш мойта примка на надежда да увисна Шанса похабих го само се кискаш, ненавиждаш погледа право в очите, но сълзите не изтичат На твойта преценка аз разчитам Да ме пуснеш и да си отидеш Никога повече Никъде повече не искам да си пречим и прочие трудно е моля те Дай да не си викаме повече Никога повече Дай да сме т’ва което не можеме Нищо, че просто е Съжалявам, че дори на теб не позволих да влезеш под петте ми слоя кожа лед Съжалявам, че не обелвам и дума, Че съм затворен и езика ми е чумав Нестабилен като в автобуса Като след тежък разговор Като след три масура Като със температура, като зависим, като жертва, като курва Гол пред огледалото виждам празна дупка Мерси, че ме научи на живот Не сме добре и тва е окей избирам твойта болка, до сетен ден усмивката ти ще остане топла, най - спокойно място и най - голямата тревога.

Даром дай си малко, но достатъчно по начини все безпощадно пагубни за теб. Без ум - само жажда, а в стените, до прозрачност чак разтлачени, е порив да се нараниш. Знам, че ти спи, бе; знам, че ти се плаче. Зная как е. Знам, че ще се сринеш; знам едвам се влачиш. Зная как е в моето яке. Добър вечер, Джейн Доу. Ела, отпий, дръпни стол. Парфюмът ти - цигари, алкохол, ухае ми на моя дом. Ухаеш ми на “вкъщи” Ухаеш ми и винаги се връщам, ухаеш ми дори да не е същото. Лафя ти и изобщо не е мъжко, Но е тъжно, мръсно, шумно и студено. Твърде много си повтарям “Все едно!”. И все едно ми е и на сърцето - Жалко, че съм просто някой с нещо. Тежко стъпил на морална ценност, Ама знам ти тайните, лайно превзето - Съдник смъртен си, до кръв изкъртен И егото ти - прекалено крехко, ама… Сипи бира, намокри уста. Много пяна, обаче няма как да я върна сега. То е гадно, но харесва ми така. Много пяна, много малко под повърхността. Сили искат да съм аз, много врява - само една глава. Крайностите имат си цена, бих я подарил, ама никой не я иска, брат. Аз дали не бих я купил. С рози в тръни от преструвки. Тая вечер ще сме тъжни, щом пък искаш да ме срутиш Давай, бутай ше приключим. Чукаш на врата - заключвам. Няма как и да те пусна. Вече съм загубил ключа. Дали ше си простя, Потресен, изтрезнял Що губя смисъла! Смъртта ме чака там Истинал труп, премрял, застивам в ужаса, дано ме чакаш там, дано ме чакаш там!

С парите дето издрусах можех да си купя супра, Кожата сърби ме, мозъка ми е на супа. Само щяло да мине, “След т'ва чакаме се тука.” Аз ще си отивам, надявам се да ти пука, Представи си, че съм горд, като съм тук за още едно, Вместо да съм на пътя просто поредното дърво, Трупът на потенциалния живот, На топка, Аз съм сгазената котка. Литри алкохол и безразборен секс, А просто исках някой да си говори с мен. К'вото и да сме на мен не ми е проблем, Стига да се смея с който и да е. Няма да се чудя к'во ти е на теб, Няма да ни чакам двама да умрем, Няма да чета между редове, Няма кой да го прегърне т'ва дете. Като често пренебрегваната честност в това да не те ебе; като чиста гибел прочетена на лице на индивид - свидетел на своя разгром - на допир и на вид истината си е грозна. Избери си, де - ощетен с повече, отколкото можеш да дадеш, Или натоварен с всичко - не можеш да го понесеш. Лишен или пренаситен - трето няма. Истината е измама. Истината е, че най-много мразя да ми се правят, че не знаят, че всичките просто го искаме вътре докрая, Че всеки е просяк, обаче всичките сме царя И че трябва самички да се оправим. И притворили очи от главоболие си мълчим До забрава и на последната си мисъл. И тишината се превръща в оглушителния химн На човека и на каквото се е орисал. Става все по-лесно да е изключително трудно Ставам все по-бавно сутрин пак със същото чувство Сякаш слънцето ме съди даже Въздуха ми е на издихание Чакам некъв полъх, нещо някъде да мръдне Очаквах, че като пораснем нещо ще се сбъдне В действителност разбрах колко е трудно да си смъртен и че нищо няма да се върне Няма да го бъде Да пребъде и покълне Просто чакам да ме лъхне Като боклука чакам вятър да ме лъхне От кога бягам Минах през хора, през болка, през края Фаза след фаза след фаза Все тая Търся промяна, ма тъпча не казвам Вече ми се драйфа Цикличната ми реалност, целия тоя спазъм Мазохизма и вината, изкривената представа За какво представлявам и какво ми е в главата Всичко е наред, не не ми се разговаря Няма да го бъде, да пребъде и покълне. Т’ва дете няма кърмене.